Доказано е, че най-големия център за социализация на децата е домът и там те копират всичко, което вършат родителите. Родителите са най-прекият им пример за поведение. Въпреки, че не го говорим с децата, те виждат с какво нежелание си плащаме сметките, а с пренебрежение им даваме пари, за да се нахранят в Макдоналдс, дори понякога е като подарък. Виждат когато ни е яд, че съседа си е купил нещо. Чуват колко често повтаряме, че трябва да работим повече, за да си купим повече неща. Друг път чуват, че парите нямат значение. По принцип въздухът и водата също нямат значение, докато разполагаме с тях в изобилие.

А дали е правилно всичко това?

Да решим да обърнем внимание на децата за културата им на харчене и управление на парите, би била невероятна възможност да си направим тест на самите нас, да си направим самооценка и да анализираме нашето собствено поведение по отношение на парите. Да открием дали сме на прав път или трябва да променим нещо.

Дали осъзнаваме, че парите в повечето случаи са достатъчно, но ги насочваме в неправилна посока или очакванията ни са повече, отколкото ние самите можем да си позволим. В някои случаи, когато има достатъчно пари в семейството, това достатъчна гаранция ли е, че когато детето стане възрастен ще се справя добре с управлението им?

Какво можем да направим?

– Да не купуваме всичко, което поискат.
Според мен децата трябва да имат тежки моменти и отчаяния, защото точно детските отчаяния ги каляват, изграждат ги и ги подготвят за живота на възрастните. Благодарение на детските отчаяния децата стават по-силни, учат се да ги побеждават и така по-лесно се справят с тях, когато пораснат. Живота гарантирано предоставя отчаяния, затова е важно как ги посрещаме и преодоляваме. Колкото и да искаме да се предпазим от отчаянията, винаги ще има загуба на близък, неприятни моменти в работата, фалити на компании и т.н. Едно дете, ако не се научи да посреща и преборва отчаянията като малко, цял живот ще се мъчи да ги заобикаля и да бяга от тях. От друга страна, така децата ще се учат да желаят, да искат да побеждават, да ги води желанието за победа. А желаните играчки с годините стават все по-скъпи. Дали ще можем да им ги купуваме, когато пораснат, дали те самите ще успяват, ако не са свикнали с това? Дори в много случаи, купуваме неща, които децата не са ни искали, а така не им даваме възможност да искат. Ако са презадоволени като деца, когато пораснат нямат възможности да опитват нови неща и прибягват към дрога и алкохол. Разбира се, примерът е много опростен, няма гаранция, но идеята е ясна.

– Да създадем някоя игра заедно с детето.

Дойде ми чудесна идея за пъзел и може да се измислят куп подобни занимания. Например кажете на детето:
-Вместо да купуваме този пъзел, можем да си направим заедно един пъзел, по наше желание.
Абсолютно възможно и лесно е да принтнете една картинка за оцветяване, да я оцветите заедно, после да нарежете картинката на парчета с каквато големина решите и да я подредите заедно. Това ще остави траен спомен и ще има силно въздействие върху цялото семейство много дълго време.
Би било чудесно, ако някой даде други идеи за подобни игри.

– Учете ги да не купуват импулсивно.

Всички знаем, че има купувачи, които купуват разни неща за стотици левове, които след това никога не използват. Това може да се избегне още в детска възраст. Просто не купувайте неща, които ви искат децата на момента, когато ги поръчват, а няколко дни по-късно. Например, когато отиваме в някой търговски център и детето иска да му купим някаква играчка, просто му кажете: Тази играчка ли ти хареса, ОК, но няма да я купим сега! Ще я купим следващата седмица! Нека помислим няколко дни, дали точно тази е играчката, която наистина искаш или която най-много ти харесва. Може би някоя друга ще ти хареса повече. Така им показваме, че трябва да мислят, преди да купят. Трябва да ги учим да мислят, да сравняват и да избират най-доброто за тях. Децата трябва да разберат, че парите са ограничени и трябва да ги разпределяме правилно.

– Джобни – седмични или месечни.

Когато децата навършат 6 годинки, вече познават числата, могат да броят и долу-горе могат да се справят с дребни пари. Джобните задължават децата да си правят сметка. Не след дълго осъзнават, че ако ги похарчат за един ден, останалото време няма да имат пари. Не става въпрос да лишаваме децата си, а да им създадем навици. Ще ни излезе по-евтино да ги научим с 50 стотинки да ден на 6 годинки, отколкото с 50 лв на 18 години. А за тях дали ще е трудно или лесно на различните възрасти, преценете сами.

Също е важно да им обясним концепцията за пестенето на пари. А когато успеят със спестените пари да си купят нещо по-голямо, това ги насърчава да пестят повече и повече. Например с парите от джобните за три седмици могат да си купят нещо, което им харесва от много време. Могат да огледат коя играчка точно искат, могат да сравнят цени и да изберат най-доброто, на най-добра цена. А благодарение на чакането, може да разберат всъщност дали им трябва въпросната играчка или искат нещо различно, което да им достави по-голямо удоволствие. Аз открих този начин като доста ефективен, а и така се харчат по-малко пари. Докато детето се чуди коя играчка да си купи, събира повече пари. С този метод бих казал на всички родители: Не се притеснявайте за бъдещето на детето си, а се посветете на това, да го дарите с любовта, от която се нуждае сега. Само му помогнете да си създаде навици по отношение на парите, останалото то ще си го подсигури само, когато порасне и му дойде времето.

Има много родители, които са посветили години, за да работят и да заделят повече и повече пари, за да подсигурят бъдещето на детето си. А когато решат, че са го направили, се оказва, че детето е пораснало и изчезнало и иска да живее по съвсем различен начин.

Като погледнем примера: „Не ми давай пари, акъл ми дай“ – става ясно, че не пари трябва да подсигурим на децата си, а да им помогнем да станат самостоятелни личности, да могат сами да се борят с трудностите и да се радват на успехите си.